Новогодишно пожелание

„С какво ще запомниш 2010?” – първоначално помислих, че някои от скайп-абонатите ми са достатъчно надеждни и затова се обърнах най-напред към тях с този въпрос, като отговорите бяха силно разнообразни. От „с майка ти”(Гошо, а ако издам, че ти си го казал и твоята майка прочете?? Но нали беше Коледа, ще постъпя благородно и няма да го направя), през “ddz s prostotii”, до „и аз се чудя още” и „не ме питай, мисля да си я изключа от биографията”. Само два еднакви отговора имаше – с успешните кандидатстудентски (точно така, това е една дума) изпити, както и със завършването на гимназията и началото на студентския живот. Но статистически погледнато, този отговор се повтаря най-често(веднъж), така че можем да приемем, че мнозинството от нас се радва именно на това. Макар че след „майка ти” отговорът на анонимния човек (НЕ е Гошо) се превърна на „простотии”. То и първият отговор си беше простотия. Обобщено казано, народът се радва на студентски живот и простотия. :)

И така, надцених скайп-абонатите, затова реших да попитам Гугъл. Знаете ли, че 2010 е международна година на биоразнообразието? Интересен факт също така е, че през 2010 е (било) извършено „самопреброяване”, като „всеки, чувстващ се волжки българин, трябва да се отчете”. Имаше, разбира се, нещо и за Бойко Борисов. Общо взето, това е. Надцених и възможностите на Гугъл.
И тези отговори не ми харесаха.

Не мога да кажа, че 2010г. не ми хареса… тя не е виновна за нищо. Е, разбира се, че си имаше положителни страни като доживотното отърваване от Гина. Но скоро някой изтърси глупостта (май беше Дженков), че „класната му липсвала”. Естествено. Както и на всичко друго хубаво се намери по някой, който да се изплюе отгоре.

Ще запомня 2010 с това, че най-после си дадох гласност на мнението (сходно с доста от вашите). Бях набедена за инфантилна и арогантна и беше предречено, че цял живот ще имам проблеми със себе си. Сбъднах си няколко желания, но те бяха обвинени за несъществени. Няколко успеха(?), реакцията за които беше „Е, и?”. Много плаках и много се смях през 2010. И много пораснах. Според някои – не и на акъл. Само с 8-9 килограма отгоре. Майната ви. Промених се съществено. И забележимо. Благодаря за констатацията „Различна си, има ти нещо”. Благодаря на този, който забеляза. И не благодаря на този, който не забеляза. Не са само няколкото килограма отгоре. Сблъсках се с човешка простотия и с нечовешка простотия. Бях обвинявана за това, което (не) съм. Много пътувах. И много хора срещнах. И много малко срещнах. Много цветове на косата смених. И започнах да пия кафе в четвъртък сутрин в 7:10. И по три мартинита – когато се удаде възможност. Станах подредена. И много разхвърляна. Истината не знам къде е. Не знам кой цвят върху главата ми ви харесва най-много. Ваша си работа.

Нова година не е време за равносметка. Равносметка ще си правя на рождения ден (благодаря на хората, които помнят точната му дата), когато съм остаряла и помъдряла. Когато е изминала година от живота ми. А не от календара. Но на тези, които имат рожден ден днес, им е време.

Нова година е не е време за равносметка. Просто още един повод за мазни чалги, ядене и пиене. И малко пиратки. Да е специфично. Не си правете труда да си пожелавате в 00:00 нещо, което годината да ви донесе. Новата година нищо няма да промени нищо, ако не го направите сами. Годината не е лоша, безсмислените ви преживявания и лицемерието я правят такава.

Затова ви пожелавам стойностни хора и искреност. И весело прекарване на вечерта. И да не дойдете всички в апартамента на Дженков! Тактично моля и госта от миналата година, който познаваше натрапилия се клошар, също да не идва. Тоалетната е запушена. Благодаря за разбирането.

За живописта. И за музиката. И за каквото там още.

"... трябва искрено да ви призная, че живописта ме обича повече, отколкото аз нея. Тя често ми се сърди, защото всеки път, като я поизоставям, за да пиша, чувствам, че се измъчва, и то дори когато, както в този момент, говоря единствено за нея. Знам, че ме обсипва с горчиви упреци, понеже тя, живописта, не се задоволява само с думи, които вятърът отнася. Тя, скъпи мой, иска да я обладавате поне три пъти на ден и не минава нощ без да се промъкне в леглото Ви..."

За футбола в час по БЕЛ. Отпред и отзад.

Седя в час и отегчено зяпам футболистите през прозореца. Морни и запотени тела изящно късат фланелките си, лигите ми текат, хиляди мръсни мисли ми минават през главата, докато не се събудя и не осъзная, че навън всъщност кекавите зайци ритат топка/и, потта им се носи чак до втория етаж, а от плочките на корема от прекрасния ми сън не е останал и помен.

Някой произнася името ми. Сепвам се и започвам да се озъртам напосоки. Не виждам нищо. Мисля, че още спя. Продължавам летаргията си.

Пак си чувам името.

Халюцинирам.

Не. Другарката по литература развява лилавата си коса отстрани, лилавият облак започва да се носи към мен, бавно, но за сметка на това решително и съответно явно заплашително.

Разсеяна си.

Ъъ?

Факт... Току що ме измъкна от еротичния сън с единадесет футболисти.

Обясни.

Да и разтълкувам това, от което така безжалостно ме откъсна ли? То си е ясно... кой не мечтае да е в съблекалнята на "Манчестър"...

Проблема.

Недоумявам какъв е проблемът, но май не става дума за фантазиите ми с вибратора.

Ботев.

Цялото ми желание да ощастливя чуждестранните отбори, се изпарява. Изпълнена с родов дълг, голяма доза патриотизъм и чувство за национална принадлежност, забравям за играчите от "Манчестър Юнайтед", резервите, треньорите, собствениците и съдиите.

Другарката ми отправя влажен, изпълнен с благодарност и признателност поглед, въздъхва облекчено и като че ли за миг и тя се пренася в съблекалнята на Манчестър, но заклета българка и патриотка до болка, защитница на родното и нацията, затворена не с Уейн Рууни, а с Димитър Бербатов.

Отново изпадам в транс. И след малко пак чувам името си и виждам умоляващата физиономия. Оглеждам и останалите лица, изпълнени с недоумение, отегчение, тъпота и безразличие. Оглеждам и лицата на хората, при които е наличие оригинален мисловен процес. Гошо твори изкуство и клати глава в ритъм. Митко е заспал и сънува каки по прашки още преди 20 минути. Или без прашки, не споря. Не съм сигурна. Наско ми хвърля орлови погледи зад очилата, даващи му мъдро изражение. Оглеждам задните редици. Стоян се е зачулил в буйните си къдрици и страстно приглася на AC/DC, но другарчето му си бърка в устата и му говори как Ботев и Нео от “Матрицата” са били на изпит за избягване от куршуми, а Ботев се е провалил. А Белчо и Павел ехидно тикат тоалетна хартия със сексистки вицове в задната пазва на Гошо. Той обаче също е в транс на изкуството. Няма кой да ми чуе жалния стон. Същия ефект има и истеричният ми вой по време на цикъл, когато стена срещу безразличната луна.

След този кратък оглед се връщам в лилавата действителност. Две лилави очи продължават да гледат с надежда да покажа съпричастност към Ботев.

Стига, бе, жена, остави ме да си пофантазирам, още колко народ има да ти обясни. Ама като се замисля кой какво ще и обясни... Това, което е в учебниците ли? Да. Ама жената е чела, чела, пренапълнила с божествена информация и всяка година преповтаря смотания учебник на “Анубис”. И знае какво пише в него. Копнее да чуе нещо различно, нещо оригинално и творческо, за да се разнообрази, да живне, да поспори и да не се съгласи. Но пък да има лилав екшън.

А то и това няма. Защото ако децата не го прочетат отнякъде, няма да могат и три думи да навържат по някакъв смислен начин. А след това мислят, че знаят и разбират много... Заблудата е хубаво нещо, особено за лишения от оригиналност мозък. Дори и това да означава да заявиш против всякакви параграфи и морални задръжки, че Ботев е лъжепатриот, защото еди-си-какво... Поне показва вид мислене.

И тя пак не е съгласна. Обаче е доволна.

Разнищвам сложни анализи, защо някакви манафи са умрели при изпълнение на героичен подвиг, а всъщност са се сбили. Добре де, и най-гениалните грешим. Ама как мога да мисля, след като допреди 10 секунди съм имала мокри сънища...

Какво им става на хората? Освен, че са забили поглед единствено в своето повърхностно АЗ, че са се озлобили и са враждебни към всеки? Освен, че са забравили да виждат същественото, забравяйки, че то е невидимо за очите, потапяйки се в един материален свят – сив и лишен от полет на словото и душата.

Да. Сив свят – покрит с праха на отдавна забравената мисъл и пепелта от желанието да изразиш самия себе си. Всичко това е забравено под цели пластове от страх и отегчение. Дали прикрито с враждебност и надменност, дали в прекалено много говорене и безспирно бръщолевене на околните с цел да заглушиш гласовете в собствената си глава от притеснение, заради несигурността какво можеш да чуеш. :)

Всъщност честно казано не ми пука. :) Мразя хората. Особено страхливите и жалките. :) И особено комплексираните, изпомацани с грим, окичени с парцалки, гирлянди, лампички, железа и пластмаси рошави кукли на 10 см бетонна платформа или разбойнически чизми. Дотук сме с толерантността, не е нужно да приемаш винаги околните такива, каквито са. Понякога те просто са твърде ужасни, грозни и глупави. И повърхностни. Това е техен проблем. Да си губят времето, ако ще и да се самоубиват. Аз имам задачата да се справя с целия отбор на “Манчестър” :)

На грозните – честито!